Латински език

Латински език , Латински Латински език , Индоевропейски език в италианската група и прародител на съвременния Романски езици .

Латински надпис Латински надпис в Колизеума, Рим, V век. Wknight94

Първоначално се говори от малки групи хора, живеещи по долната част Река Тибър , Латинският се разпространява с нарастването на римската политическа власт, първо през Италия и след това в по-голямата част от Западна и Южна Европа и централните и западните средиземноморски крайбрежни райони на Африка. Съвременните романски езици са се развили от говоримия латински в различни части на Римската империя. По време на Средна възраст и до сравнително ново време латинският език беше най-широко използваният на Запад за научни и литературни цели. До втората половина на 20 век използването му се изисква в литургията на католик Църква.

Най-старият пример за латински съществуващ , може би датираща от 7 векпр.н.е., се състои от надпис с четири думи в Гръцки знаци на фибула или щифт за наметало. Той показва запазването на пълните гласни в ненапрегнати срички - за разлика от езика в по-късни времена, който е намалил гласните. Ранният латински е имал ударен акцент върху първата сричка на думата, за разлика от латинския от републиканския и императорския период, в който акцентът е падал върху следващата или втората до последната сричка на думата.

Латинският от класическия период имаше шест редовно използвани случая в склонението на съществителни и прилагателни имена (именителен, вокативен, генитивен, дателен, винителен, аблативен), със следи от локативен падеж в някои класове на склонност на съществителните. С изключение на аз- класове за отклонение на стволови и съгласни основи, които обединява в една група (изброени в граматика книги като трето склонение), латинският запази отделни повечето отклонителни класове, наследени от индоевропейски.

По време на класическия период се използват поне три вида латински: класически писмен латински, класически ораторен латински и обикновен разговорен Латински, използван от средния говорител на езика. Говореният латински език продължава да се променя и все повече се отклонява от класическите норми в граматиката, произношението и лексиката. По време на класическия и непосредствения посткласически периоди многобройни надписи осигуряват основния източник на говорим латински, но след 3 вектова, бяха написани много текстове в популярен стил, обикновено наричан Вулгарна латиница. Такива писатели като св. Йероним и св. Августин обаче в края на 4-ти и началото на 5-ти век пишат добър литературен късен латински.

Последвалото развитие на латинския продължи по два начина. Първо, езикът се развива въз основа на местните говорими форми и еволюира в съвременните романски езици и диалекти . Второ, езикът продължи в повече или по-малко стандартизирана форма през Средновековието като език на религията и науката; в тази форма тя оказа голямо влияние върху развитието на западноевропейските езици.

Доказателствата за произношение на класически латински често са трудни за тълкуване. Орфографията е конвенционализирана и коментарите на граматиците нямат яснота, така че в значителна степен е необходимо да се екстраполирам от по-късното развитие на романтика, за да го опише.

Най-важният от неясноти носи на латински интонация и акцентиране. Начинът, по който гласните се развиват в праисторически латински, предполага възможността за ударен акцент върху първата сричка на всяка дума; в по-късни времена обаче акцентът пада върху предпоследен сричка или, когато това е имало леко количество, на предендум. Естеството на този акцент е оспорвано: съвременните граматици изглежда предполагат, че това е музикален, тонален, а не стресов акцент. Някои учени обаче твърдят, че латинските граматици са просто имитирали робски гръцките си колеги и че обвързването на латинския акцент с дължината на гласните срички прави малко вероятно такъв акцент да е тонален. Вероятно това беше лек стрес акцент, който обикновено беше придружен от повишаване на височината на терена; на по-късен латински език доказателствата сочат, че стресът е станал по-тежък.

Системата на сричка количество, свързано с това на гласна буква дължина, трябва да е дал на класическия латински отличителен акустичен характер. Най-общо казано, лека сричка завършва с къса гласна, а тежка сричка с дълга гласна (или дифтонга) или съгласна. Разграничението трябва да е било отразено до известна степен в късния латински или ранния романс, тъй като дори след загубата на системата на гласната дължина, лека или отворена, сричките често се развиват по различен начин от тежките или затворените срички.

Тъй като системата от дължина на гласните е загубена след класическия период, не е известно със сигурност как са се произнасяли гласните през този период; но поради по-късните събития в романтиката, предположението е, че разликите в дължината на гласните също са свързани с качествени разлики, тъй като кратките гласни са по-отворени или отпуснати от дългите гласни. Стандартната орфография не прави разлика между дълги и къси гласни, въпреки че в ранните времена различни устройства са се опитвали да отстранят това. В края на Римската република така нареченият връх (една форма приличаше донякъде на хамза [ʾ]) често се използваше за маркиране на дългата гласна, но тази марка беше заменена по време на империята от остър акцент (' ). В класическия латински език системата на дължината беше съществена характеристика на стиха, дори популярният стих, а грешките в дължината на гласните бяха считани за варварски. В по-късни времена обаче много поети очевидно не са били в състояние да се съобразят с изискванията на класическата просодия и са били критикувани, че позволяват на акцента да замени разликите в дължината.

Освен дългите гласни ā, ē, ī, ō, ū и кратките гласни ă, ĕ, ĭ, ŏ, ŭ образованата реч по време на класическия период също използва предни заоблени гласни, звук, взет от гръцки upsilon и произнася по-скоро като френски u (символизирано от Y. в Международна фонетична азбука —IPA) с думи, заимствани от гръцки; в популярната реч това вероятно се произнасяше като латински ŭ , макар и в по-късни времена ī понякога е заместван. Неутрална гласна вероятно е била използвана в някои ударени срички и е била написана u или i ( Най-добрият, най-добрият ‘Best’), но последното изобразяване стана стандартно. Дълго д , от по-рано Не , вероятно се беше слял напълно с ī от класическия период. Класическото произношение също използва някои дифтонги произнася се от образовани римляни, както се пише, особено ае (по-рано ai ), произнася се може би като отворен д в селска реч, в (селски отворен ō ), и oe (по-рано Хей , Късен латински д ).

Класическата латинска съгласна система вероятно включва поредица от лабиални звуци (произведени с устните) / p b m f / и вероятно / w /; зъбна или алвеоларна поредица (произведена с езика срещу предните зъби или алвеоларния ръб зад горните предни зъби) / t d n s l / и евентуално / r /; веларна поредица (произведена с език, приближаващ или докосващ велума или мекото небце) / k g / и може би / ŋ /; и лабиовеларна поредица (произнася се със заоблени устни) / k^вж^в/. Звукът / k / беше написан ° С и / k^в/ и / g^в/ бяха написани qu и гу , съответно.

От тях / k^в/ и / g^в/ вероятно са единични лабиализирани веларни съгласни, а не клъстери, тъй като те не правят тежка сричка; / g^в/ възниква само след / n /, така че могат да се правят само предположения за неговия статус на единична съгласна. Звукът, представен от ng (произнася се както на английски пейте и представени в IPA от / ŋ /), написани ng или gn , може да не са имали фонематичен статус (въпреки двойката доза / agnus „Година“ / „агнешко“, в която / ŋ / може да се разглежда като позиционен вариант на / g /). Латинската буква е вероятно представен от класически времена лабиодентален звук, произнасян с докосване на долната устна до горните предни зъби като нейния еквивалент на английски език, но по-рано той може да е бил двугубен (произнася се с докосване или приближаване на двете устни една към друга). Така наречената съгласна i и u вероятно не са били истински съгласни, а полугласни без триене; Доказателствата за романтика предполагат, че по-късно те са станали небчен фрикатив, / j / (произнася се с докосване или приближаване на езика към твърдото небце и с непълно затваряне) и двугъбен фрикатив, / β / (произнася се с вибрация на устните и непълно затваряне), но няма предположение за това по време на класическия период. Някои учени по романтика предполагат, че латински с имаше произношение като това на с на съвременен кастилски (с върха, а не с острието, повдигнат зад зъбите, което създава впечатление, че липе); в ранния латински език той често е отслабнал в крайно положение, черта, която също характеризира източните романски езици. The r вероятно е бил езиков трел по време на класическия период, но има по-ранни доказателства, че в някои позиции може да е било фрикативно или клапи. Имаше два вида л , веларна и небцова (мека, когато е последвана от i ).

Носните съгласни вероятно бяха слабо артикулиран на някои позиции, особено медиално преди с и в крайно положение; вероятно тяхното медиално или крайно положение е довело до просто назализиране на предходната гласна.

В допълнение към показаните съгласни, образованите римски говорители вероятно са използвали поредица от беззвучни аспирирани спирки, написани ph, th, ch , първоначално заимствани от гръцки думи, но се срещат и в местни думи ( красив 'красив,' лакрима 'плач,' триумф ‘Триумф’ и др.) От края на II векпр.н.е..

Друг негласен звук, / h /, се произнася само от образовани оратори дори в класическия период и честите препратки към неговата загуба във вулгарна реч са чести.

Съгласни, написани двойно през класическия период, вероятно са били толкова ясно изразени (например се прави разлика между анус ‘Старица’ и доза ‘Година’). Когато съгласни i се появява интервокално, винаги се удвоява в речта. Преди II векпр.н.е., геминацията на съгласни (удвояване на звуците) не е показана в правописа, но вероятно е актуална в речта. Източните романски езици като цяло запазват латинските двойни съгласни (както е в италианския), докато западните езици често ги опростяват.

Латинският намали броя на индоевропейските съществителни случаи от осем на шест, като включи социално-инструменталния (посочващ средство или агент) и, освен изолирани форми, локативния (посочващ мястото или мястото) в аблативния падеж (първоначално посочващ отношения на разделяне и източник). Двойното число е загубено и от a е разработено пето съществително склонение разнородни колекция от съществителни. Вероятно преди периода на романтика броят на случаите е намалял допълнително (в старофренски имаше два - номинатив, използван за субекта на глагол и наклонен, използван за всички други функции - и Румънски днес има две, номинативно-винителни, използвани за субекта и прекия обект на глагол, и генитивно-дателни, използвани за обозначаване на притежание и косвения обект на глагол), а думите от четвъртото и петото склонение са били абсорбирани в други трима или загубени.

Сред глаголните форми индоевропейският аорист (показващ проста поява на действие без препратка към продължителност или завършеност) и съвършен (обозначаващ действие или състояние, завършено по време на изказването или по време, за което се говори), комбиниран и конюнктив ( изразяващи идеи, противоречащи на фактите) и оптативни (изразяващи желание или надежда) се сливат, за да формират подчинителното настроение. Ново напрегнат формите, които се развиха, бяха бъдещето в - bō и несъвършеното в - бам ; пасивен в - r , срещан също в келтски и тохарски, също е разработен. Ново съединение пасивни времена се образуваха с перфективното причастие и че „Да бъде“ (напр. е зареден ‘Той, тя, това беше обременено’) - такива сложни времена се развиват по-нататък в романтика. Като цяло морфология от класическия период е кодифициран и колебливите форми са твърдо фиксирани. В синтаксис също по-рано свободата беше ограничена; по този начин, използването на винително и инфинитивно в непряка реч (непряк дискурс) стана задължителен и глоба дискриминация се изискваше при употребата на подлог. Когато по-ранните автори може да са използвали предложни фрази, класическите автори са предпочитали голи именни форми като по-строги и по-точни. Сложните изречения с фина употреба на отличителни съюзи бяха характеристика на класическия език и беше направена ефективна игра с възможностите, предлагани от гъвкавия ред на думите.

В посткласическата епоха цицероновият стил започва да се разглежда като труден и скучен и епиграматичният компресиран стил е предпочитан от такива писатели като Сенека и Тацит. По същото време и малко по-късно, модно бурно писмо - често наричано африканско - се появява на мода, илюстрирано особено от Апулей (2 вектова). Имитацията на класически и посткласически модели продължи дори през 6-ти век и изглежда е имало приемственост на литературната традиция известно време след падането на Западната Римска империя.

в коя държава има смесена икономика

Разрастването на империята се разпространява римско култура в голяма част от Европа и Северна Африка. Във всички области, дори в аванпостите, не само грубият език на легионите проникна, но и, изглежда, фините тънкости на виргилския стих и цицеронската проза. Изследванията в края на 20-ти век показват, че във Великобритания например романизацията е била по-широко разпространена и по-дълбока, отколкото се е подозирало досега, и че богатите британци в колонизирания регион са били изцяло пропити с римски ценности. Трудно е да се каже до каква степен те се стичат до обикновените хора. Тъй като латинският език изчезна във Великобритания, често се смята, че той е бил използван само от елита, но някои предполагат, че е резултат от клане на едро на римските британци. По-вероятно е обаче моделът на англосаксонските селища да не е в конфликт с романо-келтския и че последните постепенно са били погълнати от новото общество.